25.10.2017 г.

Mepу 2 : Pure Sredonos

      Този път началото е от х. Яворов. В долината на Бъндерица, година след година автомобилите се увеличават, и август е ад и хаос. Правилно, че ги ограничиха  да не се изкачват много нагоре. Все пак, да походим малко, едно време се тръгваше от гарата в Банско  пишачката.

     Работа, това - онова....чак към 14 часа достигнах хижата, налях вода и се изнизах , без да влизам в нея – хижите не ме блазнят да ги посещавам. Налях 3 литра вода, преди тръгване погледнах  на картата БГ мапс - Хайдушката чешма е отбелязана встрани от пътеката / може да е нямало място на картата поради дългото наименование , или др. причина , както и да е / . Нямам карти, няма GPS, така ми е харашо – където ме отведе вятъра....а не съм преминавал въобще по този пат. Още в началото, се усещаше свежест в гората, та забих в едни хубави малинажи:

   Та още окъснях...или времето бързаше, както пее Кеца. Пътят тук е коларски, нацелих го, няма страшно....

      по- нататък, в главата ми беше да тръгна по синята маркировка към Яворова поляна. Зелена маркировка имаше, но синя не видях, нито отклонение от пътя. Е, шом съм се фанал за зеленото, шо че бегам от убууто....пътеката се постесни, заприлича на изгорялата гора в Шопска Бистрица, но  там имаше и непрекъснато виещи се край нея рекички...

Хайдушка чешма / ако това е тя ?! /  се оказа на самата пътека, излишно мъкнах вода от хижата. Добре е, че и горските добичета могат да се подкрепят и  пият обилна вода тук :

     Нагоре, се попада на  една мраморна плоча със стих от Яворов. От нея, зацепих право на изток  през гората, защото Зелената диря водеше на север, което не ме устройваше . Пак основателни причини за спирка :

Скоро попаднах на пътечка,

която стана и по-стръмна

вече се чудех как ще нацеля правилен изход от гората, в която се въртях вече 3 часа без ориентир....

и изведнъж се откри мястото: поляна,  която събира големите ледникови долини, няма кое друго да е ....райт нау, точното място !

    Като е Средонос, бех се зарекъл да е максимално истински Средонос, от първият до паследният камък. Тъй като преминавайки целио Ринотмет / да го наречем и на  византийски  /    установих, че 2/3 от Средоноса може да се подсече или да се мине само част от него. Местността не е толко дива, колкото й се носи славата, има много пътечки -  включванието на 2 пътеки от Парева поляна, както и други пътечки от запад,  от местносттта около Яворова поляна,  е много след началото на Средонозо. Та напуснах Парева поляна и се върнах на север, за да потърся началото на рида.

      Първият ръб на Средоносо започва точно над тази огромна, паднала вече от стихиите мура. Спи спокойно, исполине .....


  Над него, започват два скалисти зъба – Скалата / не здравото американско момче имах изнапредвид , а камъка / на  вътрешният зъб е трудно достъпен: 


      В средата между тях имаше един овраг. Направих 2-3 стъпки на него, но изсъхналите иглички на мурите са като пързалка. И щя или не, възможно беше да започна точно от началният ръб на Средонозо:

      Трудничко....хем отвесни скалаци, хем в тях се впили малки мури, които режат с клоните ... Първа кръв ....
      После, без много дьо финес кацнах на едно дърво, което помогна: 


     много синоними станаа, стига филмови аспирации...Все по ръба,стана по-полегато и се видя билото :


и оттам – стража след стража, все по билото. Както един турчин казал на Централна гара през 1985 година : Джандар чок, хамал йок ..../ много милиция, а няма един хамал / Нагоре по джандара, 

    после надолу...

Отстрани се откриват стръмни спусъци, вляво  и вдясно :


И хубави гледки към билата:



Мното интересно е, че билото на Средонозо тук е плътно заето от вплели се в него, особени малки мури – като хобити на мури, жилави и ниски:

Така, след десетина връхлета ,  се стигна до първата пътека - включване, идваща от Парева поляна:


    Нататък все така интересно –  джандарите намаляха като височина на качване – слизане, но  тесният, скалист ръб си остана:


Гледките се отвориха още, и на двете страни :



Опа, горски еделвайси, посипани с иглички от мура, не бех биждал такива. Красота, но отд  сушата са станали на хербарии, напълно изсушени са...

Хубавите мури хобити, или мури - бонсаи, продължаваха все по билото да си растат:

Големи красоти се отвориха, странно съчетание на скали и дървета:




    Излязоха отпред вече и двете големи каменни кули, запазената марка на Средонозо, които се виждат от главното било. Между тях пак малки джандарчета  бол. Големите страхуват, погледнати отдалеч:

Но отблизо се оказва, че имат уязвими места за преминаване.Задните им страни също страшни от разстояние. А отблизо   гостоприемни:

  Слънцето каза сбогом, точно тук.
Оттук, билото стана вече само каменисто. Знаково мяесто, минаване само връз клонака :


  Така вървя и си говорим със Средоносо: Разбираме се добре с теб, няма ли да ме уредиш с някое равно местенце метър на два, да преспиме тука....връзка да завържем, ще помагаме после и ние с нещо...нема никъде равно обаче. Ако е сравнително  равно, пък е каминяк. Светлината намалява, и ако имах един хамак, щех да го опна на последната група самотни мури под билото:

   Следва относително равен участък. Назад към него :

     Някои са на тухли, а аз бера се височина неусетно, и се стигна  до едни шупнали скали, като млякото както ври, все едно се е вдигнала и слегнала после пяната. Двете ледникови долини на Баюва дупка / те са 3 с по-малката, която идва от Котечкото / са най-големите и масивните в мраморният дял, вижда се че са стигали чак долу пред Разложкото поле. Средоносо е бил притиснат от двете страни от леда и само малка част от връхлетата му  се е показвала над леда. Тука пък рехавите скали направо кънтят на кухо десет метра навътре и надолу по склона. На пръсти минах това много опасно място. Мариана и Деси са направо нинджи, ако са минали отгоре / отдолу ми се струва че няма как да се премине / :


   И така, след  заник слънце вече, та се изтъпани  една голяма и страшна каменна кула, която се оказа последна / за деня /. Стана въпрос за нея във форума:

    А-а, тука ще наруша диретисимата на билото, че се стъмва. Като доближих, се видя, че не е толко страхуващо, един ръб се показва напред от стеничката и може спокойно да се премине / вляво на снимката /  и качи по билото...
  но бях слязъл в нивелация / май се слага де отпред на тази дума, ама кой граматик да питам в тая пустош ? / и не ми се връщаше в тъмното, за което скоро горко съжалих. Появи се клек, и все по границата на клека, много се слезе още. Забих се  надолу, урва след урва, а малки хребетчета закриха и назад, и напред, та  и отгоре, що имаше някаква ориентация. Kade si,  къде сам / къде сам тръгна , бе!? / Много слязох, и отпред от тъмницата изскочи плътна стена от клек, та  замислих се за връщанье...обаче вече  е тъмно като в рог / безлюнна нощ, Нети сльожила люната да  спи, значи / , не знам дали ще намеря посоката обратно в тия хребетчета.
     И се бухам в клека. Всеки навлизащ в клек има идеята, че той е малко, че ще има петна от трева, че поне ще има големи стъбла, които да използуваш като стъпала.... и други такива успокояващи мисли.
    Но...тоа клек друг, не бях минавал през такив. Първо, порасъл на много стръмен баир. Пробвах да вървя нагоре през него – не става по никакъв начин. Второ, няма големи стъбла на които да стъпиш. Много гъст и остър, а стъблата му тънки, но здрави, и толкова гъсти, че и да стъпиш върху едно от тях, на всеки 20 см има друго, не става по този начин. И се почна едно бутане, ровене, дърпане, блъскане... няколко пъти се оказвах легнал с лице надолу върху стеблата, да попсувам на воля. На минута по 2-3 метра се напредва....ту те прасне някое живало стъбло  / добре че беше каската /. Не, не мога да правя така......хубава работа, ама куркинска, не мога ама ще трябва....Не клекинг, а клекомор....бой, стриганье, глад и много сръбска музика в едно....много време продължи,  час  или повече...накрая  се показа една светла ивица....трева! .... и по нея, обратно на билото....такова удоволовствие  беше да се ходи без клек, че бавно бавно, та чак на билото на Средоносо спрях. Тялото разбито тотално, все едно са ме прекарвали с часове през тепавица....голям кеф, уау....за такъв цялостен масаж маса средства  ще ми искат в некой спа кампльекс....тука минах без деньги. Вместо за десет минути да кача скалната кула, задницата на която се оказа съмсем приветлива и гола/ без клек / на другио ден, та се виждаше и хубава просека на слизане от нея....с часове бухах. Далаверка голяма...Добре, че раницата беше поносима за носенье.Че то човек може да фърли топа при тия усилия, както съм и влязъл в години. Сещам се миналата година, едно яко момче на Пирин за 20 дни, мъкнеше огромна раница – не бях виждал такова нещо. То книги за четене, то за учене / тежки , за IT/, то обувки, то лаптопи, соларни зарядни....Пробвах да я вдигна – не отлепя от земята, много над 50 кг беше. Тая тежест ми е мерило, щото нали знаете, чувалите с цимент нощно на гара Пионер...после гледаш на лекции като оксиженист дето си е загубиль шлема. А в 7.00 ...асистента злорад “ Живот си живеете, само купони...“ Бе човек, какъв живот, мааме нощна смяна цимент или миенье на Икаруси ... с Тошко Христов, Бобев / бог да го прости /  и други...дали не е  todor_hristov от форума, бог да го прости ....ако беше едно здраво, едро, мургаво момче с гарванов перчем от Североизточна България, той ще е ... светът малък, неколко дяела още за Македонията  и свършил. Младост, сила, фърчиш....отминали животи....сега само си летим кротко, където може.
     Бавно и люнатично почти, толко изтощен, че не усещам дали ходя или седя на място,  неусетно продължавам по билото на челник. Тука е най-лесната част, а аз тражим местенце за полягане, а няма... по едно време, гледам едни изгнили клекове...малко ги разбутах, та се получи площадчица, колкото за мен или двама много флюбени виетнамчета. Окачих наоколо по клека инвентарот , а долу сухият гнилоч на клека, много мек излезе. Късмет ....гот ...опънах се а нагоре....Звезди , има безброй звезди....   това вече си е Кеца ... наслаждавам се половин час... и изведнъж прас...отляво....прас...отдолу....ужас...прас встрани....добре си беше, кво стана сега....тоя ден безкраен на дивотии...
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
     Болка, гърчове, студена пот ме изби...за секунда какво ли не ми мина през главата. Разбутвайки изгнилите сухи клони, съм разръчкал обитанието / хабитат ако щете, по -модерно  да стане / на някоя заспала змия. Тя се е снижила, изчаквайки говедото отгоре да отмине, но след като това не се случва, набира кураж, разбираш ли, значи, и започва яростно и бротално да хапе. Оси и пчели не са - знам, че в тъмната част на денонощието  спят и с топ не можеш ги събуди – не отдават значение.
    Схванал съм се, не мога и да мръдна, болката не отминава, но по някое време пипам отдолу да разбера какво става, то вече не ме е страх от други нахапвания, достатъчно получих...
     Бавно осъзнавам какво се е случило... Не е диво животно, към тях имам много дружелюбно отношение и те това го усещат. Това много лесно се разбира и покрай кучето Дара, която подушва от 20 метра кой е приятелски настроен, кой го е страх, кой е лош и въобще сканирало е  всичко за чиляк или дзвер още преди да го е доближила.
Мускулни спазми са .....след пренапрежението...ама такива, дето не мислех, че може да има. Много по-силни от токов удар, който го е преживел знае как е – той е като разтрисане, звънене...но болка при него няма в началото, после пари.
      Много се бях изтощил от неистовите усилия да изляза от  клекомора, и после като сомнамбул бавно тъпах нагоре по билото, та малко съм разпуснал мускулите и не се е усетил проблема. Без никаква подготовка или вработване, само Дара дето ме извежда на разходка, това е, не мога вече ни да тичам, ни нищо, нямам много ресурс в ставите и ги пазя. Изведнъж стана претоварване, и като полегнах да почина и се успокоих, започнаха тия дзверски спазми. Като на конвейр – единият крак, та другия,  та гърба, или по 2 -3 едновременно.  Много зле беше, че площадчицата  малка, виетнамците са по кинта и 50,  и  от коленете стърчах във въздуха – няма къде да опра стъпалата, за да обърна напрежението, отдолу  е дупка, клоните на клека са във въздуха на снимката...:

така стисках зъби, още час- два продължиха несгодите. Лека – полека, поотпусна се работата и се мушнах в човала, та поне 3-4 часа да подремна. Нямах сили за ядене, само малко вода, добре че тя  остана, да имам и за другия ден – 3 литра не са много. Раницата също помага - компактна, малка, лека, не е някой черен чемадан, напечен от слънцето.

    Всяко зло за добро. Така останах и продължих точно по билото на Средоноса, иначе предварителният план беше да слизам до снежните пещери да спя, както и за вода.
   
        Сутринта .... голям кеф. Като един мужик на литър водка, събудили го и го питат „Как дела“... он : Ничево нет...сапаги нет...часьй нет...пиджака нет...брюки нету ....ничево нет...Нищичко ми няма, като Искренов съм, имаше една простотия в Спорт навремето....На втория ден, каквото и тегло да е било на първия, само няколко часа спане  и  съвсем съм свежарка, вработен и в сила, лек и  климатизиран / май едно а се слагаше и на тази дума отпред !? / ... как става и аз не знам, евала на това, че още се случва туй малко чудо...На това разчитам...се едно съм фърлил 20 години някъде.
    Тръгвам нагоре, по някое време се откри и миниатюрната площадчица, която ме послони. Благодарско, Средоносо, помогна ми значи, разбираш ли :

      Слънце, много свежо се започва с голям кеф новият ден https://www.google.bg/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=7&cad=rja&uact=8&ved=0ahUKEwjF7YW3pJ3XAhVFLlAKHdxYCUoQtwIIOjAG&url=https%3A%2F%2Fwww.youtube.com%2Fwatch%3Fv%3DZ9VOeRXsRQU&usg=AOvVaw3ogSnVfepRtA8tSPth8jcD. Тук билото от източната страна е плътен клек, но от запад са едни малки разломи и понори в самото  било, в които пак има клек, но се заобикаля...като слаломче е между туфите.

      Става още по равно, и се приближава до голямата Стража на Средоносо. Преди нея се виждат тук таме пирамидки, това е мястото за пресичане  на целият Средонос, и влизане по избор в лявата или дясната ледникови долини.


      Стражата с приближаването й, се разделя на 5-6  връхлета. Първото голямо:

     Билото му , от същите кухи и опасни превряли скали, се внимава да не се бутне некоя:


      Че отдолу пак е наизлязъл маса  народ  да се пече на слънце:

       Следва пак равен участък:

После изведнъж стеснение на билото и проблемен клек ... тоа клек !

    и после разширение : 

    и накрая равна скална част, да огледа човек едно сериозно препятствие : баш Голямата Стража:

   Стори ми се доста добра да я кача в движение, обаче йок... по ръба не става, уж беше приемливо.
    
         Надвеси 2-3 броя....Връщане и  вляво....пак не....ааа....чакай бе,  отсреща това : 


 / как го минах и аз не знам / : 

    
- лиляви линии - отвесни разломи 
- сини точки - път на преминаване 
- червени точки - забиване в много надвеси,  и връщане към сините

              ....преди месец време ... 200м. срив  в уж равната стена на Баюва дупка, притиснато отвсякъде с още по - отвесни понори, тук ли ще закъсам ?
    И трета проба -  през средата, уж  в най-лошото, обаче има и странични опорки, а саломона си знае работата..На билото – рахат, то равно и стабилно, ей я пещерата с двата входа, погледната от тук....

  Средоноса назад: 


От двете страни, стабилни пропасти:





     Стабилна скала, ама не – съмсем нестабилно накрая  става пак:

и един преход като скален нож между две  чукчи - вижда се долу вляво на горната снимка, точно срещу оранжевият камък с лишеи. Добре, че е само 2-3 метра, и да залитнеш се фърляш върху чукчата  и дано да имаш късмет и не  се нацелиш в ченето. 
Най- озъбеният чукча не му се качвах:


 / сега някой да не мисли нещо лошо, нямах предвид  да качвам гражданин/ка на Чукотка, а скалата. Тея граждани / те нито граждани, нито селяни, по точно къмпингиращи юртяни / въобще малко се вълнуват от подобни работи,  там   луднали по дизайнерски бани, които цели свет знае  се състоят от кол, въже, трион и чук /.
Та  се спуснах под тоя чукар, пристанах му значи малко под тоа чукча, защото нямаше смисъл да се дръгна на тоя остър камък. Под него, има тревна площадка , w siankata e . Идиално място за почивка и разтуха, гледки скрит от вече печащото слънце.

  Стига простотии некой да не се докачи.Та най-страшното место на Средоносо може да се подсече. 
   Гледано отпред, това място е непристъпно:

   Отзади има площадтка за заобикаляне, w siankata на горната снимка.
   С това, трудното по Средоносо свърши, остана един много приятен за ходене и глетки,  равномерен гребен от здрава скала, та ча до върха на Баю:

               
                                       Средоноса , ходене - мечта :