22.10.2016 г.

Само 14 часа ...

Бански Суходол 2016 г.


    
        За да е било това най-хубавото преживяване в Планината досега през живота ми , бих започнал с Пирин. За много туристи в България Пирин, като сравнително достъпна планина, не се възприема като нещо удивително и прекрасно. Сравнявал съм я с много други планини... и никоя даже не се и доближава до нея, въпреки че алпийският й дял е само 40 Х 25 км . Ще кажете Алпите ... две години живях до Алпите, там са 6 дни дъжд и 7-мият ден може да е без мъгла и да просветне мъгляво слънце...зимата им е по-стабилен сезон, но не и лятото. Бедни  са на растителност, горите винаги са мокри и  миришат не добре...я влезте в меката гора от пирински мури...

през играта на слънцето, виждате хиляди невероятни растения , и как ухае само. Същото е и в клековият пояс, и по-нагоре - отново цветни килими...

      След силната пиринска дълга и  люта зима:



  идва кратко, но пищно лято, цветно и богато. Проклетия вярно е красива, не съм бил там, но ми се струва , че си нямат    пиринските стотици езера. Там са само мрамор и шисти, не се виждат много цветя, горите им приличат на храсталак. Животните се предполага, че са отстреляни вече, щом всички арнаути са с пушки. В Пирин, даже и в мраморният дял, се срещат много живинки
срещал съм и малко мече – тогава здраво си плюх на петите, за да не ме усети майка му. Пирин предлага  няколко  редувания  на  мраморни и гранитни дялове, напълно различни, все едно влизаш в друга планина през няколко часа.
Красотата на Пирин не се предава с думи. Отиди в края на май, когато снегът над 2000 м още стои, но отвсякъде ехтят водопадите 

и минзухарите са като килим. 

















                                                                                               Отиди през юни   - отново водопади от цветя,


 юли – с красиви малки преспи по цялата планина


през август, ще те срещнат гъби и горски плодове, но ти  се разхлади  до вечните му снегове ... 

Виж как козите - майки изкарват малките си да играят,

После идва кратка, едва няколко седмици, златно-червена есен. Всеки месец, не само сезон, Пирин е различно красив. 

Неслучайно чехи, словаци, унгарци, французи, германци, украинци, румънци  и други народи, са толкова много по обичайните пътеки на Пирин.
И няма как да разбереш и усетиш напълно Пирин, ако.... не спиш с него! Някои умрат да спят / това е малко старо понятие, в такива мурафети най-малко се спи, но така му е думата / с манекенки, няма лошо, ама много деньги и много ангажиращо идва...Други, налитат на млади момчета...трети на не знам какво си...аз пък обичам да спя с езера, снежници и върхове. Посрещни изгрева на слънцето високо в  Пирина 

виж промяната на цветовете му и събуждането на живота...

Пий до насита  жива вода от изворите под снеговете му 
и от кристалните му реки


  Направи всичко това, преди да хвалиш Алпи, Хималаи, 
Карпати, Пинд ....Когато го преживееш, разбираш, че тази Планина е великолепна, както е и в песента за Ирин - Пирин.
 Рила също е чудна, но я поставям на крачка под него.
       Връщам се на темата. Не съм го планирал отгога-докога ще е този ден и тези часове,  това то разбрах, връщайки се тези дни  назад във времето и годините.    Хубавото беше, че всеки час по час, беше нов, изненадващ и неочакван, без да знам какво ще се случи следващите 100 метра...
Започнаха  се тези най – чудесни 14  часове, с намирането на една малка тревна площадка под в.Бански суходол, точно срещу  Кончето, която си заплювам и за друг път. Курдисах се на нея и пуснах телевизора да гледам розовият сериал „Кутели & Снежко“ , изгледах с голям кеф сериите Слънце: 
Залез : 
Късен залез: 
Луюна:
Така с часове. Такава притома изкарах, като писана от Яворов, такова размазване....сещам се за тия мигове и ще ги повтарям всяка година, стига да мога. После, на пълната луна, изгряха и белите стени на Бански суходол и Кутело.
От само себе си, в тая красота, изникна мисълта на Алеко - Швейцария ли!? И дали в Алпите или където и да е другаде, можеш да се отпуснеш така....
Разглеждах откъде мога да мина утре... Верен на дивотията си, че когато съм сам в Пирина да ставам като изоглавено шиле, избрах най-трудния, смразяващ и сногсшибателен път....когато за първи път го видях преди много години, се запитах: тука минавал ли е някой.....после все ми излизаше вече въпроса.....а аз дали ще мога да го премина.....не можа ли това да стане, като бях по-млад и силен, поне да не бях контузен, сега ли ще трябва да се изправя пред тази хала.... но не може да се устои на дивата й красота.... и така до полунощ меко светеше срещу мен, утрешната Голгота, и ме
канеше.... 
През кратката нощ, в просъница чувам , ракети и фойерверки да гърмят , точно същите гръмове, с паузи между тях. Казах си освен бира, на Кончето вече организират и партита. По едно време изстинах, като  осъзнах, че това е голям каменопад отсреща по стената, където щях да съм при изгрева.
Начинанието беше толкова диво, че не знаех дали ще мога да се справя. Приготвих се да стана още по тъмно, тъй че да имам много часове, за да излазя догоре. Контузията напомняше за себе си, но казах си: пробвай, може и да стане.
Тъмно като в рог предиутро, Люната спи, люната спи, както е песента...но времето е идеално. Няма вятър, няма скреж или роса, камъните са сухи. Пускам челника и започвам подхода към началната точка. Самият подход по хоризонтала е много труден, около километър по силно наклонен терен в диагонал, и в тъмнина.  Достигам до място, къдета скалата направо се е забила в сипея. Там е началото, но като погледнах нагоре.....От първият метър, брех, много гладко, много трудно! Направо се стреснах от промяната на придвижване, все едно ходиш по полето и започваш да се катериш  на плодно дърво, а дървото е безкрайно. Не може все така да е догоре! А е и съвсем  тъмно още : 


След 30 метра гладка скала с много малко хватки, стана по-проходимо. Набрах  доста бързо 150 метра височина, слънцето изгря, около 1/3 от пътя вече е премината, а кракът направо го забравих че е контузен 

и тогава дойде белята......50 метра във всички посоки, 70 градуса наклон без нито една хватка. Гледах, гледах.... не става, трябва да се връщам обратно.
       Нямаше даже как да извадя фотото и да го снимам това отвесно място, натискахме се със скалата като гимназисти... И без това дотук беше толкова трудно, а сега надолу е двойно по-опасно. Затова алпинистите слизат все на рапел. На Пирин на много места има едни гладки скални участъци, до 45 градуса  ракия опа грешка на езика - саках да кажа наклон, които обувките  с контагрип ги зацепват добре и ги минавам само на подметка. На слизане, не става – ъгълът на зацепване-отлепване на подметката е различен. Те точно тия участъци които няма къде да се хванеш, сега трябва да ги заобикалям, през много по-големи наклони, и то с лице към стената. Бавно, бавно...добре е да има три хватки, но някой път са само две...здраво държа с пръстите тези здрави хватки, ако тръгна надолу, разчитам само на тях. За подарък, това слизане ме отведе до красиви еделвайси, израстнали вертикално, които трудно-не трудно, снимах ги, огряни от първо златно  слънце. 

       И така, хватка по хватка, измъкнах се до основата на стената 
и ругаейки  невъзможността да се справя,  отидох към снежника
















  






с   намерение да се успокоя и да отивам по по-лек маршрут... Спрях се до вечният фирн на сенкя, допълних  още малко сняг в бутилчетата за топене,  и обърнах погред нагоре, откъдето слязох . Гледам... встрани от мястото, което преминах, се виждаше малко по- лесен вариант, с възможни за преминаване цепнатини, на пръв поглед.....А сега де, леко с бальоните, едвам се измъкна цял от стената , с няколко счупени нокти и разранени пръсти....ти луд ли си бе, ненормалник! Всичко крещеше: близките ми, годините, болният крак - обръщай гръб, махай се, предавай се!....Грабвай салама, Санчо ... докато в един момент желанието да бъда свободен да отида там, където искам, както е казал големият алпинист, заглуши всичко друго...и обратно през циркуса... нагоре! 
Доближавайки  до мястото, набелязано за влизане в стената, съмнението отново ме загриза, когато грамадата на 400 метровата стена  надвисна над мен...
 но  си ударих един камшик / образно казано / и започнах катеренето. По-лесно беше до толкова, че можеше да се върна не толкова трудно, както при първият опит  обратно, през първата третина от пътя. Еделвайсите бяха навсякъде, та правеха даже местата за преминаване кът, внимавах да не ги  нараня 




       Затова пък точно през това място има големи каменопади. Голям + е , че поглеждам надолу, и веднага виждам началната точка в дъното на циркуса, където ще се озова след само една грешна стъпка :
      Бързо преминах зоната на каменопадите и започна участък с гладки плочи, които се преминават само на цяла зацепваща се подметка :

излязох на труден участък, където .... какво да го описвам, просто е така :
    И достигнах   50 метра над последната качена точка от първият опит, вече над проблемните гладки плочи. Но отново излязоха трудности, излизайки  вече на ръба водещ към върха.Търсех  цепки и хватки за преодоляване на този терен:
     За капак,в този момент нещо се задвижи зад главата ми . Без да мърдам много тялото го хванах - не знам как фотото излязло от горния джоб на раницата, и тръгнало да улетява надолу.
     Оттук – по ръба. Изглеждаше по-лесно, но веднага разбрах, че само трудностите се видоизмениха. Той е едно безкрайно Конче, само че под голям наклон.
И пак поглеждаш надолу - виждаш началото: 

     Освен това, от Кончето минаващият народ е избутал всички клатещи се камъни и то е голо, чисто. А този ръб, непипан през вековете, е низ от цели нестабилни канари и струпища от клатещи се камъни, които заплашват да се вземат със себе си надолу, ако ги обезпокоиш:
      Така пропадна идеята на всеки 30 метра денивелация да почивам и оглеждам пътя. Няма място за почивка, само две малки площадки тип Валтер Бонати по целият път. Да се подпираш с раницата на гърба на някоя скала за почивка, няма смисъл. Няма смисъл и да оглеждаш много маршрута и да търсиш подсичане на ръба. Изглеждащите по-лесни насечени места, са по-нестабилни и трябва да се отбягват, търси по-гладка скала с цепки .
Диво и красиво, евриуеър:
    Два пъти неволно бутах камък, и той си падаше чак до основата стотици метри надолу....няма възможност за грешка. Пълно внимание и съсредоточаване:
     Пълзя и душа местата за преминаване като голям гущер, осъществявам значи, разбираш ли, мечтата на всеки шоп, хем да си лежим и хем да си вървим, само дето лежането е в изправено положение. Под ръба е трудното нищо, където не ми беше до снимки: 
     Час по час, планински врани със свистене прелитат близо до мен. Излизам на втора по-голяма площадка, удобна за почивка и снегопой:
     но точно над нея е мястото, което вчера ме отказа първоначално от този път, още гледайки го от километри. 30 метра е само но....трудна работа - гладка скала без никакви хватки. Починах добре, и улево, хващай – дърпай, хващай - дърпай, изкачих го, преди да ме е хванало шубето, че отдолу пропастта е вече 300 метра. 
     След него, вече видях върха, и разбрах че ще успея, нададох един дрезгав неопределен звук към враните и един малък сокол , които пак кръжаха наоколо. Вик на радост, на емоция от върховно преживяване - успявам!
Казах си – не се отпускай, власите на края на Дунава го закъсват, ръбът не става по-лесен, все така е настръхнал и опасен, а до самият връх има доста разстояние.
      И така, без да спирам, в 9.45 бях на върха, а мислех че като чичо Валтер, цял ден ще се боря да го изкача 
      Чак тук, ме обзе радостта от преживяното. За някои скромна, за мен голяма премиера. Едно утвърждаване на живота и слънцето. Този връх от северната си страна няма лесно изкачване. Сетих се да си спретна едно голямо ледено кафенце и студена  снежна вода, за наградка. Нагледах се на Пирин във всички посоки и бавно, сякаш исках този момент да продължи много-много, започнах да се спускам към заслона Кончето. 
По някое време, ръбът се откри в цялото си величие:
сякаш да ми каже : Направи го бе, да не вярваш! Красив като мраморна фина дантела, по която мравката – човечец, изплете своето хаотично преминаване. Да сме живи и здрави, което пожелавам и на хората  на които държа, и на Вас, по възможност всяка от годините , колкото са ми останали да ходя по планината, ще го  минавам този дантелен път.
Надявам се никога да не забравя тази ранна сутрин, когато бяхме заедно само Свободата, Птиците и аз.



Няма коментари:

Публикуване на коментар